Оцелелите при Коледния базар в Страсбург
Преживяване във френския град, година след терористичния акт на 11 декември 2018 година, на който неволно станахме свидетели с колеги журналисти от България
Соня Мачорска
За първи път в живота си, в онези страшни часове, не посмях да снимам… Само разсъждавах по възможно най-рационалния начин, как да се добера до хотела при абсолютно спрян всякакъв вид транспорт!… Сама сред стотиците непознати хора, в чиито очи виждах съпричастност и дисциплина… Един журналистически семинар в Европейския парламент, организиран от софийския офис на институцията.
Всичко започна от зимната пързалка в центъра на Страсбург… Не успях да направя хубава снимка, пробах няколко пъти, после правих видео – залисах се. Отделих се от другите, но знаех мястото за срещата преди вечеря – коледната елха, знаех и часа… Забързах нататък, но имаше много хора, обиколих 2-3 пъти, после застанах на едно място, за да ме видят… Но не се случи… Опитах по карта да стигна до другото място, не успях. Хората от павилионите на Коледния базар бяха от други градове, не можеха да ме упътят… Разбрах, че съм останала сама. Не бях включила роуминг от България, опитах от там, не успях… Тогава тръгнах към трамвайната спирка, за да се върна в хотела. Пред мен премина едно влакче и всичко затихна… Нямаше вече трамваи, хората се питаха какво става, тръгнаха пеша. Докато след около половин час или повече видях тичаши хора, включиха се високоговорители, които приканваха всички да се приберат по домовете и да не излизат… Говореха на френски, който език разбирам малко. Вървях с тълпата и търсех испаноговорящи. Успях да открия жена, която говореше този език. Тя ми обясни, че има стрелба, че има убит и че трябва да се търси такси. Веднага на различни места по улиците поставиха полицейски заграждения, през които преминавахме всички и където проверяваха документите, багажа… Полицаи контролираха трафика. Улиците се запълваха с автомобили. Таксита нямаше. Съдбата ме срещна с една китайка, която говореше испански и която извика такси и за мен. Мина около час. През това време от центъра на таксиметровата служба многократно звъняха на моята нова позната и я уведомяваха, че полицията непрекъснато разширява периметъра за забрана на движение, докато в един момент отказаха поръчките… Момичето, продавачка от магазин в центъра на града, се обади на своя колежка и я помоли да дойде с кола. Периметърът „Забранено за коли“ продължаваше да се разширява… Градът опустя, ние вървяхме и зъзнехме, тя питаше полицаите къде може да дойде кола… Вървяхме, вървяхме. Не знам колко километра извървяхме пеша, не знам и колко време чакахме на мястото, където можеха да дойдат да ни вземат…. Доверих се на това непознато китайско момиче. Колежката й беше украинка, а нейния приятел – французин… Страхувах се, но нямах никакъв избор и се доверих на Yinyue(邓). Когато колата дойде, се оказа, че те живеят близо до хотела, в който беше настанена нашата група журналисти. Затова първо закараха Yinyue до китайския квартал. После благополучно ме оставиха до хотела… Не поискаха нищо, предложих им пари, не ги взеха…
В хотела разбрах, че никой от групата не се е върнал… От стаята се свързах по месинджър със Стефка от Смолян… Те бяха на самото място на терористичния акт, станал на метри пред ресторанта, където беше резервирана вечерята… Един от ранените починал вътре… Беше страшно. Така се зарадваха, когато разбраха, че съм жива и здрава!…Оказа се, че само аз вече бях на безопасно място… Телевизиите започнаха да предават за случилото се… Броят на застреляните, ранените… Нападателят – на свобода, издирваха го… Във фоайето на хотела имаше приютени хора от улиците, неуспели да стигнат до домовете си… Всички бяха съпричастни и притихнали. В сърцето на Европа и Европейския парламент…
Тогава нарекохме нашата група „Оцелелите“.
