Хапка сладост, оставена от куче

Соня Мачорска

Наскоро разбрах, че сълзите тежат различно. Макар че съм учила физика и други точни науки, не знаех… Не че има кантар, който да ги тегли, но така – на око, дето се казва…

Разхождах се по една от алеите в парка. Наоколо – деца с топки и колелета, елегантни момичета и момчета, баби и дядовци, насядали на пейките. Пред мен – майка с четири-петгодишното си момиченце, което непрекъснато хленчеше за нещо. Видя червено колело – хареса го, поиска да й го купят; видя красива шарена топка, приплака и за нея. Не че си нямаше – майка й буташе скъп велосипед, в багажника на който имаше кофичка и лопатка за пясък, две малки топки, кукла и конче на колела. Но детето искаше още… Докато отхапваше апетитно от кроасана с ягоди.

Не щеш ли, отнякъде изскочи бездомно куче, затича се, „грабна“ кроасана от ръцете му. Детето изпищя от уплаха, вкопчи се в майка си, но само след миг вече се смееше и искаше скайборда на голямото момче, което изкусно лавираше между хората… А точно на пет-шест крачки от него кучето изпусна кроасана и побягна в друга посока. Тогава едно босо момченце, видимо на шест-седем години, но вероятно на повече, бързо се наведе, взе кифлата и я заръфа… Очите му светеха – големи и черни, немити кой знае от кога, със застинали сълзи по бузите… Сториха ми се огромни тези очи, побрали цялата светлина на залязващото в този момент слънце и цялата болка на тази наша малка, но грешна земя… Дъвчеше, едва преглъщаше в бързината да не му отнеме някой залъга, и пак… А от очите му преливаха ония сълзи – искрящи и гладни, дето винаги стряскат. Сякаш се опитваха да отнемат от злобата, ненавистта и капризите на ситите. Търсеха малка пролука за добротата в сърцата ни, дето уж всеки я има и носи „от люлката до гроба“, ако сам не я залости или заключи с безброй катинари… Искаха сякаш да поръсят сърцето ни с малко състрадание и да ни го „върнат“ пораснало, помъдряло…

Тогава „претеглих“ сълзите на добре облеченото момиченце и на босото момче, което се облизваше усърдно, за да не пропусне и капка сладост, оставена му от кучето…

„Боже, колко мъка има по този свят, Боже!“ – възкликва преди повече от век Йовковия Петър Моканина. „Няма ли свършване, Боже!“ – бих добавила аз. И дали, мисля си, ако Христос отново слезе на Земята, за да изкупи греховете ни, няма да го замеряме с камъни, както преди столетия?… Или, ако някой сътвори везна за сълзи, „черно на бяло“ ще се види кои тежат повече, ще прозре истината и разликата в теглото на каприза и болката от глада и всякаква друго? Дали?… Тогава, може би… Защото Бог е създал очите и сърцето ни да виждат! И ние сме длъжни да Го слушаме и да вървим по пътя, който ни е отредил. Иначе ще се превърнем в нечовеци и ще трябва да си платим. Като многото древни цивилизации, за които след време четем, че ги е имало в еди кой си период на Земята…

Прости ми, Господи! Но ако трябва, нека открием този кантар, дето може да мери сълзите. За да стане по-светло в душите ни. Останалото е по-лесно. Амин!