Монолог на Грънчаря – една човешка история
Соня Мачорска
Все колело пред очите ми – върти се, „навива“ и тегли напред. А аз – подир него. Ден след ден, месец след месец, година подир година. Все нещо да прихвана се мъча, а то бяга ли, бяга… Онова, голямото, дето прави човекът Човек…
Беше толкова отдавна, когато влязох за първи път в грънчарницата на дядо!… „Въртележката“, която тогава видях, ме грабна отведнъж и не разбрах как допрях глинения къс с длани и натиснах педала на грънчарското колело… Не стана хубаво гърне, като дядовите, но се получи! Беше моето първо творение!… А после пещта – внимателното редене, сушенето и печенето… Научих се, колкото и трудно да беше! Научих се бързо… Но дали нещо от мен се загуби в тази грънчарница, или просто съм го нямал, не знам, но все не мога да схвана и трудно разбирам другите. А, може би, и те мен не разбират. От време на време само дума продумам, нищо че ръцете ми не спират и въртят ли, въртят колелото… Дойде човек, припали цигара, погледне ме как работя, опита се разговор да подхване, а аз – като „затиснат“!
Боже, защо само ръцете ми „златни“ направи, а осиротял ме остави, самичък? И как с тези красиви гърнета тепърва да се уча да разговарям?… Дали ще сполуча? И колко време ми трябва?… Не съм видял ли?… И не чувам?… Кого да чуя?…
Боже, та между тях наистина струи светлина!… И чувам да си шушукат – за Недка, комшийката, дето обичала да наднича и да ме гледа как работя, а аз не съм и поглеждал към нея… За Киро, момчето на Трифон, дето от малко обича да ми помага и все бяга от къщи, за да ме види кога паля пещта. И очите му светят ли, светят!… А аз не го виждам и не му продумвам, погълнат от нещо, кой знае какво… Шушукат и за мама, дето толкова искаше занаят да изуча и булка да й доведа, внуци да й народи… Ала не дочака, горката…
Колко е красива светлината между шарките и извивките на съдинките!… Как ли не съм я видял до сега? И на колко тряваше да стана, за да погледна наоколо!… Ще опитам, ще опитам да врътна това колело „нашироко“ и когато видя засмяното личице на онова момче, ще го хвана за ръка и цял ден ще му разправям как се меси глината, как се върти колелото, как се редят „на прозорчета“ гърнетата, та да се изпекат хубаво… Няма да спирам да му говоря!… Така, така – ще успея! А после ще „срещна“ очите на Недка. Какви ли са?… Даже не съм ги видял. И ръцете й ще погледна – сигурно са кротки, големи – с блага дума да те посрещат и изпровождат… Ще се науча да ги разбирам и те – мене. Едва ли докрай ще науча, но що е живот – все е пред мене, ще се опитам… Ами мъжете от село?… Що не ида при тях в кръчмата, та белким развържа приказка, да не злословят толкова…
Боже, помагай! Позлати очите и сърцете ми – да се науча да виждам и чувам хората, да ги забелязвам. Така златните ми ръце по-златни ще станат и пак на тебе, Боже, ще ги дарувам – в приказни стомни, паници, вази, делви и прочие. Сроди ме с хората, Господи, колкото и дълго да трае това и дори да коства живота ми! Амин.
