Видинска област от X до XIV в. и монетосеченето на цар Иван Срацимир (част първа)

д-р Светослав Йорданов, НАИМ – БАН

Старият град Видин и областта му, които са неразривна част от Българската държава, първоначално са апанажно владение на Шишмановци – Асеневци, но впоследствие са обособени в българско царство. Събитията и трудностите, през които преминава Българската държава във втората половина на XIII в., превръщат областта в гранична и стоят в основата на обособяването на северозападните български земи в самостоятелно царство.

Историята на това Българско царство, на връзките му с балканските държави, със завоеватели, прииждащи и от изток, и от запад, е проучвана от редица изтъкнати български и чуждестранни историци, които с неуморна последователност издирват, анализират и интерпретират изворите и публикуват направените от тях изводи. Тук трябва да споменем учените: Константин Иречек (1854-1918), Васил Златарски (1866-1935), Петър Ников (1884-1938), Божидар Ферянчиц (1929-1998), Васил Гюзелев (1936- ), Иван Божилов (1940-2016), Пламен Павлов (1958- ) и др., допринесли значително за изясняване на историческите събития и процеси в Средновековна България.

Видинската област и България X – XIII в.

Петър Ников пише, в първото задълбочено научно изследване, посветено на Видин и областта през XIII – XIV в. – История на Видинското княжество, че градът винаги е заемал едно особено положение в българската държава, като един от най-големите, укрепени и с отлично географско положение градове в държавата, в който намерил убежище Роман, след бягството от Константинопол, в 976 г. Видин е значителен търговски център – от значение за вътрешния пазар, но и за транзитната търговия – с Унгария, с Влашко и Рагуза. Видинската епископия, принадлежала първоначално към доростолската митрополия, а след превземането на града от Василий II през 1003 г., след осеммесечна обсада, е подчинена на Цариградската църква, от която (към 1020 г.) е отделена и дадена на охридския архиепископ. От юли 971 г., когато Йоан Цимиски (969-976) превзел Дръстър и унищожил българската патриаршия, патриарх Дамиан бил низведен и се отправил на запад. Най-висшият български архиерей последователно пребивавал в Средец – Воден – Мъглен – Преспа, за да се установи накрая в Охрид – столицата на цар Самуил (997-1014). Така, в Охрид се съсредоточава и светската и духовната власт в българското царство. Архиепископията, която е съществувала и преди 971 г., получила до 1025 г. от император Василий II (976-1025), чрез три сигилии, власт върху всички земи, населявани от българи. Засвидетелстваните в грамотите епархии са общо 32 (до 1025 г. отпадат 14, а Дръстър е подчинен на константинополския патриарх) със значителен териториален обхват, съответстващ на етническите територии с българско население.

Йоан Скилица свидетелства, че в 1003 г. „императорът … много добре укрепил Видин“ а арабският географ Мохамед ал-Идриси отбелязва през XII в., че Бдин „е голям град на река Дунав“. До пролетта на 1186 г., опитите за възстановяване на Българското царство не успели да завършат благополучно, а Бдин останал в състава на Империята. През годините на чуждо управление идеята за Българското царство, за свободата и надеждите за възстановяването му, никога не прекъснали. Сведенията на Никита Хониат, който предава думите на братята Асеневци, че Бог е отредил на българите „свобода“ и текстовете от края на XI в., вмъкнати в „Сказание на пророк Исай“ (известно като „Български апокрифен летопис“), разкриват и го доказват.

Сицилианските нормани превзели Солун през август 1185 г. и жестоко се разправили с неговите жители. Андроник I Комнин (1183-1185) е убит в Константинопол, а на престола се възкачва Исак II Ангел (1185-1195/1203-1204). Братята Асеневци построили храм в Търново, посветен на св. Димитър, в който имало икона на светеца, донесена от българин, жител на Солун, спасил я от погрома и разграбването на града. И, както пише големият български учен Иван Божилов: „ братята съзнателно започнали да разпространяват идеята, че св. Димитър е покровител и помощник на българите, изпълнител на Божията воля и преди всичко – закрилник на самите Асеневци“.

Пред събраното множество в Търново, през пролетта на 1186 г., застанали Иван Асен и Теодор-Петър. Както свидетелстват и българските, византийските и западноевропейските извори, братята провъзгласили възобновлението на Българското царство. Както пише Н. Хониат: „А единият от братята. Петър, увенчал главата си със златен венец и обул пурпурни обувки“. Иван I Асен водил борба с Византия до смъртта си, от ръката на Иванко (1196) в 1196 г., за утвърждаване на царството и поставяне на всички земи под скиптъра на българските царе, включително Видин и областта. В 1194 г. Видин е все още във Византийски ръце, но при цар Калоян (1197-1207) градът е върнат към Българското царство. Някъде по това време видинският митрополит ръкоположил и първия търновски архиерей – Василий. Впоследствие, след приемането от Калоян върховенство на Римската църква, Василий получил от папа Инокентий III сан архиепископ-примас.

Още при управлението на цар Борил (1207-1218), както пише Петър Ников, недоволните от незаконното завземане на престола, започнали да се отцепват: севастократор Стрез в Просек, деспот Слав в Родопско-Пиринската област, също и Видинско се отделило, но без да ни е известно името на водача. Борил бил принуден да поиска помощ от унгарския крал Андраш II (1205-1235), която получил и, с унгарска помощ, разбил куманските водачи в сражение при р. Огоста, а после обсадил и превзел и Видин.

В Дубровнишката грамота на цар Иван II Асен (1218-1241) от 1230/31 г. Видинската област присъства сред изредените области на Българското царство. Постепенно, през Второто българско царство, Видин и областта стават гранични за Българското царство. Белград и Браничево попадат в унгарски ръце, а земите, северно от р. Дунав, не били под контрала на царете в Търново. Борбата за двете области северозападно от Видин се водила десетилетия: до 1256 г. те преминавали ту в унгарски, ту в български ръце, но след това завинаги били загубени за българското царство. Видинската област претърпяла нахлувания на унгарските войски и постепенно станала гранична. Упадъкът и безсилието на централната власт в Търново станали неудържими след убийството на цар Михаил II Асен (1246-1256) в 1256 г. от ръката на първия си братовчед – Калиман.

Ростислав – владетел на Мачва, на Белград и Браничево и зет на унгарския крал Бела IV (1235-1270), навлязъл в 1257 г. в България и достигнал до Търново, където се обявил за претендент за царския престол. Северозападните български земи били под властта на Ростислав и до 1260 г. е владял и гр. Видин. Пролетта на същата година Ростислав с войските си потеглил в помощ на унгарския крал във войната му с чехите, която те загубили в сражението при Кройзенбрун. На следващата година унгарските войски, водени от крал Бела и наследника Ищван, нахлули в Българското царство и превзели първо Видин. Градът е останал в ръцете на Ростислав и след оттеглянето на унгарските войски, до 1262 г. След смъртта му, областта и Видин, получили нов управител – Яков Светослав. Той произхождал от Киевските руски князе и дошъл в Българското царство след татарското нашествие в южна Русия (1240 г.), получил от владетеля земи в Западна България, както и титлата деспот. До 1262 г. той остава верен на българските царе. След смъртта на Ростислав постепенно влиза в сферата на унгарското влияние. В 1265 г. Яков Светослав отхвърлил за кратко унгарската върховна власт и отново приел курс на сближаване с Търново. След приключване на гражданската война в Унгария, март 1266 г., Ищван обсадил Видин и го превзел. Унгарските войски нахлули във вътрешността, към Търново. Яков Светослав отново станал васал на унгарските крале, чак до 1272 г., до смъртта на Ищван V (1270-1272). При наследилия го крал Ласло IV (1272-1290), започнало отслабване на унгарското кралство. Братята Дърман и Куделин използвали ситуацията и създали в Браничево самостоятелно владение. В 1273 г. татарите на Ногай (?-1299) разорили България и след това станали чести гости на Балканския полуостров. Цар Константин Тих Асен (1257-1277) бил безпомощен, а при неизяснени обстоятелства останал инвалид, което довело до преминаването на държавните дела в ръцете на царица Мария. Дъщерята на Йоан Кантакузин – Мария Палеологина Кантакузина е третата съпруга на цар Константин Асен, с която сключва брак в края на 1268 или началото на 1269 г. Към 1275 г. Мария осиновява Яков Светослав, а към 1276/7 г. го отровила. Княжеството на Я. Светослав се разпаднало и впоследствие земите били дадени на Шишмановци.

В последната четвърт на XIII в. Българското царство не представлявало едно цяло политическо тяло. Съществували няколко владения: Търновското царство и свързаните по различен начин с него – Браничевско княжество, Видинско деспотство, княжество в Подбалканската област с център Копсис и Крънското деспотство. На запад Сръбската държава укрепвала и значението и ролята й значително нараснали; на север се създало самостоятелно Влашко воеводство. Татарската хегемония, постепенно, след около 34 години управление на Тертеревци, била преодоляна. В 1291 г. Стефан Драгутин и Стефан Урош II Милутин (1282-1321) разбили Дърман и Куделин и Браничевската област станала част от владенията на Стефан Драгутин. Видинската област и българският северозапад станали гранични и към тях се насочили сръбската и унгарска експанзии. В началото на 80-те години владетел на Видинската област бил Шишман (~1280-1313)– влиятелен български болярин, с кумански произход и деспотска титла. За него, сръбският житиеписец Данило събщава в Животи краљева и архиепископа српских, че Шишман „живеел в град, наречен Бъдин, владеел околните области и много български земи“. Когато Дърман и Куделин били разбити, те не били убити, а се прехвърлили на север, при хан Ногай. От него потърсили подкрепа, която и получили, като първо Ногай подтикнал към война със Сърбия видинския деспот Шишман. През 1292 г. Шишман нахлул в Сърбия, където бил рабит в сражението при Ждрело, а владетелят се оттеглил към Видин. Последвалите го сръбски войски достигнали и превзели Видин след кратка обсада, а Шишман избягал при Ногай. Заплашен от татарско разорение, сръбският крал Стефан Урош станал васал на Ногай и изпратил като заложник първородния син – Стефан Дечански и видни сръбски боляри. Междуособиците сред татарските пълководци довели до отстраняването на Ногай в 1299 г., малко по-късно и на синът му Чака, убит в Търново по заповед на Тодор Светослав (1300-1322),, а главата му изпратена на хан Токту. Един син на Чака – Каракишек, потърсил и получил убежище при Шишман, във Видин, в 1303 г.

Видинската област и България през XIV в.

В „Троношката хроника“ (сръбски извор от 1526 г.) се съобщава, че в 1313 г. в помощ на Андроник ΙΙ Палеолог (1282-1328) в борбата му срещу турците при Галиполи участвал и „българският крал Шишман“. В същата 1313 г. настъпила промяна в управлението на деспотството – властта на Шишман била наследена от сина му „Михаил, деспот на България, господар на Видин, зет на крал Урош“, според един венециански списък на владетелите. Михаил е син на Шишман от брака му с българка, а имал и дъщеря – Кераца, жена на деспот Срацимир и майка на цар Иван Александър. От втори брак, с дъщерята на сръбския жупан Драгоша, сключен след поражението му от крал Стефан Милутин има син – Белаур. Георги II Тертер (1322-1323) наследил баща си след смъртта му в 1322 г., но управлявал кратко, до пролетта на 1323 г. Тогава на българския престол седнал видинският деспот, вече цар – Михаил III Шишман Асен (1323-1330). От около 1324 г. Белаур е владетел на Видинския апанаж. След битката при Велбъжд на 28 юли, когато на 1 или 2 август при сръбския крал Стефан ΙΙΙ Урош (1322-1331) пристигнали пратеници на Белаур и останалите български велможи. След срещата, Иван Стефан (1330-1331), племеник на сръбския цар, станал цар на България. След кратко управление той избягал заедно с майка си, царицата Ана, в Сърбия. Впоследстие Ана живяла и в Рагуза, между 1337-1346 г. В 1331 г., на трона на българските царе застанал Иван Александър Асен (1331-1371). Според Ив. Божилов, той е най-старият син на деспот Срацимир и деспотица Кера Петрица. Апанажното владение в Ловеч и званието си той получил от своя чичо Михаил III Шишман. След битката при Русокастро на 18 юли 1331 г., спечелена от Иван Александър, наложило и да обърне поглед към бунта на Белаур във Видин. Възстановил властта си над областта а Белаур останал във Видин неизвестно до кога, но ликвидирал Видинския апанаж, до даването на областта на Иван Срацимир (1352/3–1396).

Видинската област при управлението на цар Иван Срацимир

За пристигането на Иван Срацимир във Видин, първо известие намираме в приписката към т. нар. Четвероевангелие на видинския митрополит Данаил или Видинско евангелие. От 1344/45 г. е първото споменаване в изворите на Иван Срацимир като цар, но вероятно още от 1337 г. и Михаил Асен, и Иван Срацимир, и Иван Асен са получили царски титли. Смъртта на братята му го превърнала за кратко в престолонаследник. Цар Иван Александър изоставил в 1347 г. първата си съпруга и в началото на следващата година се оженил за покръстена еврейка, приела името Теодора. От брака с нея му се родили две момчета: Иван Шишман и Иван Асен. На Иван Срацимир е отнета титлата млад цар и му е даден във владение Видин и областта, със статут на царство. От 1352 до 1364 г. Иван Срацимир е женен за дъщерята на влашкия воевода Николае Александру Бесараб (1352-1364) – Анна. От брака се родили три деца – син Константин и две дъщери – Доротея, а името на втората не ни е известно. Първото управление на Иван Срацимир продължило до 1365 г., когато унгарският крал Луи (Лудвиг) I Анжуйски, нападнал царството на Иван Срацимир, след отказа му да се признае за негов васал. На 30 май Луи I бил пред Видин а на 2 юни превзел града. Царят и семейството му били пленени и отведени в крепостта Хумник. Царството му било превърнато в унгарска провинция управлявана първо от бана на Братислава – Бенедиктус Химфи, а после – от воеводата Дионисиус Лацкфи. Унгарците пристъпили към обръщане на населението в католическата вяра, която била наложена на Иван Срацимир и на семейството му. Иван Александър не успял да попречи на унгарската инвазия, но организирал православна коалиция срещу Унгария. Видин бил освободен в 1369 г., а Иван Срацимир по всяка вероятност се завърнал в града през есента на същата година. Само две години по-късно Иван Александър починал, а на престола в Търново седнал Иван Шишман (1371-1395). От 1371 г. цар Иван Срацимир все повече се отделил от Търново. Както пише И. Божилов, „съдбата на Видин през втората половина на XIV в. е интересен и твърде рядко срещан пример за превръщане на едно апанажно владение в напълно самостойна държавно-политическа единица. По особения си статут то можело да се съпостави единствено с византийската Морея през втората половина на XIV – първата половина на XV в. (апанаж на династията на Палеолозите). Деспотите в Мистра все пак били изцяло подчинени на константинополския василевс. Не може да се съпостави и с управлението на Мануил II Палеолог 1382-1387, което определя изключителността и невъзможността да се включи в някоя позната типологическа схема“. Статутът е продукт на качествата и действията на владетелят й цар Иван Срацимир – имал собствено монетосечене, издавал грамоти – Брашовска и провъзгласил своя син за цар. Видин, при Иван Страцимир, бил един от центровете на българската литература през периода. Известни са редица произведения, свидетелстващи за тази дейност – Четвероевангелието на митрополит Данаил, Бдинския сборник, Апостол от времето на унгарската окупация. Митрополит Йоасаф работи в града през последните години на свободното му съществуване. В 1381 г. Иван Срацимир скъсва и връзките с Търновската патриаршия и приема църковното върховенство на Константинопол. В изворите нееднократно се споменава за града Видин и крепостта, която след множество преправки все още се извисява на брега на р. Дунав. В самата крепост е бил и домът на царя, както и на деспотите преди него. За владетелските нужди вероятно на мястото на сегашните турски помещения във вътрешния двор е имало няколкоетажни жилищни сгради, стопански помещения и църква.

Походът на Али паша през 1388 г. срещу Търновското царство и Добруджа довел и до приемането от Иван Срацимир на васално положение. През лятото на 1396 г. унгарският крал Сигизмунд влязъл във Видин и донесъл нови надежди, които се оказали твърде кратки. След поражението на кръстоносците на 25 септември 1396 г., всички надежди рухнали и царството на Иван Срацимир било завладяно от турците.

Присъединете се към Фейсбук група Danube Bridges

Описание Сума
Моля, подкрепете сайта за обикновените хора. Дарението може да се направи независимо в каквато и да е валута. Благодаря Ви! 5 BGN
Плащането се осъществява чрез ePay.bg – Интернет системата за плащане с банкови карти и микросметки




Описание Сума
Моля, подкрепете сайта за обикновените хора. Дарението може да се направи независимо в каквато и да е валута . Благодаря Ви! 20 BGN
Плащането се осъществява чрез ePay.bg – Интернет системата за плащане с банкови карти и микросметки




Описание Сума
Моля, подкрепете сайта за обикновените хора. Дарението може да се направи независимо в каквато и да е валута. Благодаря Ви! 50 BGN
Плащането се осъществява чрез ePay.bg – Интернет системата за плащане с банкови карти и микросметки




Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

error: Content is protected !!