Приказка за Катеричката и креслото
Соня Мачорска
Всеки вторник само в сайта https://danubebridge2.com приказки, съчинени от деца, подобни на онези, които пишеше невероятният италиански разказвач Джани Родари.
За следващата седмица ще очаквам Приказка за обувките, които можели да жговорят. Може да ми изпращате и рисунки-илюстрации на електронната ми поща: danubebridge2@abv.bg, или по месинджъра на Фейсбук: Sonya Kirilova Machorska. Не забравяйте да си напишете името, на колко години сте, от кое училище сте и къде живеете в момента. Приказките трябва да получа до 12 часа в понеделник (1 март), а ще бъдат публикувани на другия ден, във вторник, 3 март.
Приказка за Катеричката и креслото
Антон Тодоров, град Лом
Катеричката Деси била дружелюбна и обичаща хората градска катерица, която живеела в старата си хралупа, далеч от хорските очи, в клоните на един стар дъб в средата на Видинския парк. Като всички катерици, и нашата Деси била любопитна и все се бъркала в хорските работи. Това обаче, което я правело по-различна от останалите катерички, било, че обичала вместо жълъди, да си похапва вкусни царевични зрънца. Но, тъй като през по-голямата част от годината царевица нямало от къде да си набави, нашата героиня се снабдявала със суровини за препитанието си основно от местния пазар, който не бил далеч от хралупата й, а през зимните месеци, когато пазарът не работел, поради пандемичните мерки, наша Деска си набавяла нужната храна от своята съседка Снежи, която живеела в кооперация, близо до парка.
Снежи била полицай към Служба „Охранителна полиция“ в град Видин. Неведнъж й се налагало да се отзовава на сигнали, подадени на спешния телефон в управлението, в които главен виновник за кражбата не можел да бъде установен. Но, както сигурно и сами се досещате, главен участник и в тези случаи се оказвал не кой да е, а нашата героиня, катеричката Деси.
А как успявала Деси да открадне зрънца? Малката пакостница имала желязно кресло на един клон в парка. От там тя издебвала моментите, в които някое дете или заблуден турист се е загледал нанякъде, за да си отмъкне по някое и друго зрънце печена царевица от купичката на човека. Но, понеже и тя, както всяка жива твар на тази земя копнеела за семейство и приятели, донякъде нарочно сама се закачала с хората. Така катеричката имала много приятели, които й се радвали.
Но имала катеричката и друга мечта – много искала да накара дядо Марин, който бил друг нейн съсед в близка сграда, да я обикне повече от своята домашна гарга, чието счупено крилце бил спасил преди време. А още по-голям проблем за нея се оказало старото дървено кресло в хола, на което старецът подремвал всеки следобед.
Хитрата катеричка, разбира се, имала план как да се отърве първо от грозния непотребен стол, благодарение, на който тя щяла да намери своето място в сърцето на стария дядо Марин, а после щяла да му мисли за това, как да се отърве и от рошавата гарга, загнездила се в сърцето на стареца. Но, както се казва, съдбата и в този случай си знаела работата и се намесила.
Един ден, докато бягала от дърво на дърво от стария сив котарак, който бил любимецът на целия квартал, катеричката Деси се ударила лошо и паднала точно пред прозореца на дядо Марин. Любимата му гарга видяла цялата случка и веднага се притекла на помощ на изнемощялата от умора наша героиня. Хванала бедното животинче с човката си и я пренесла на старото дървено кресло до прозореца, като започнала да го люлее с надеждата бедната катерица да се съвземе. В същото време гаргата започнала неистово да грачи, за да привлече час по-скоро вниманието на стареца, който в този момент приготвял вечерята, но едновременно с това и пукал пуканки в микровълнова печка.
В този момент малката катеричка се свестила от силния аромат на масло и пресни зрънца царевица. Тя веднага се качила на рамото на дядо Марин. Старецът отначало се уплашил, но, когато се обърнал и съзрял това мило и симпатично животинче, забравил и ума, и дума. Седнал на старото си кресло. От едната му страна била кацнала гаргата, а на колене в шепата му се била настанила удобно малката катерица, която доволно си похапвала от купата с пуканки, заобиколена от членовете на своето ново семейство в уюта на новия си дом!!! Така катеричката се сдобила с трима нови приятели – дядо Марин, гаргата и креслото.
Приказка за Катеричката и креслото
Мими Петрова – гр. Бургас
Живеел дядо Ставри в една хубава и зелена горичка. Той бил едър старец, с дълга бяла брада, големи кафяви очи и винаги ходел с бяла риза. Около къщата на стареца имало малко изворче, голяма поляна, обсипана с лъчите на слънцето. Навсякъде царели тишина и спокойствие. По високите дървета наоколо мътели гургулиците и тяхното живо гугукане развеселявало горската самота.
През пролетта от някъде в горичката пристигнала една катеричка. Тя била пъргава, много хитра и си направила малка хралупа с помощта на кълвача. Но тъй като хралупата била много тясна, когато катеричката влизала вътре, главата й оставала навън. Тя помолила кълвача да издълбае по-дълбока дупка. Той издълбал най-голямата дупка, точно до стария бук пред къщата на дядо Ставри. Като излязъл навън, старецът се усмихнал при вида на хралупата. Тя била огромна и той си рекъл:“Тази катеричка е доста едра и с голяма глава“. Така и било, но тя била не само едра, а и много игрива и умна. Събирала лешници и ги криела под креслото в къщата на добрия старец. Той я видял какво прави и къде си крие запасите и се усмихвал всеки път.
Един ден решил да й даде име. Нарекъл я Мая. Тя харесала името си и продължила всеки ден да събира различни ядки и да ги крие под дядовото кресло.
Така днес, така утре, докато един ден креслото не се разсърдило на катеричката, че запълнила цялото му празно пространство и вече „не можело да диша“! Подскочило 1-2 пъти креслото, ядките се затъркаляли по стаята и развеселили дядо Ставри. Върнала се привечер катеричката, видяла разпилените ядки, разбрала какво е станало и решила да потърси ново място за склад. Дядо Ставри й помогнал, като й дал стар кашон. Събрала тя всички лешници, орехи и всички останали неща и отново скачала спокойно от дърво на дърво, влизала в къщата, за да крие лешниците си, като по този начин се превърнала в неразделна част от живота на добрия старец и неговия дом. Креслото пък понякога й разрешавало да поседи в него, когато дядо Ставри бил навън. От този ден нататък старият човек вече не бил толкова самотен – имал нова приятелка, която да го разсмива и да разнообразява поне малко и без това скучния му живот в зелената горичка.
Снимка: Антон Тодоров