Мартеница
Този обичай, смятан за най-българският, е характерен за Балканския полуостров и се е превърнал в балканска традиция. Той присъства и в Румъния, и в Молдова, където мартеницата се нарича mărţişor (мърцишор). С мартеници се закичват и в българските етнически територии, останали в пределите на съседните страни – Западните покрайнини – Северна Македония (наричана мартинка), Северна Гърция (марти) и областите Голо Бърдо и Преспа в Албания (моняк).
В класическия си вид мартеницата представлява усукани бял и червен конец, най-често вълнени. Цветовете имат строго определен смисъл: червено – кръв, живот; бяло – чистота, щастие. Традицията е на първи март най-старата жена в семейството да връзва на ръцете на децата пресукан бял и червен конец за здраве и против уроки.
Мартениците се носят до появата на първото цъфнало дърво или на първата прелетна птица, тоест до настъпването на пролетта. След това се поставят на дърво или под камък. В последния случай по тях може да се гадае. Ако след един месец под камъка има мравки, годината ще е плодородна и удачна. Друг обичай е мартениците, носени до първа пролет, да се завържат след това на клончета от цъфнало дърво или храст. Така на много места в България традиционно се виждат окичени с мартеници дървета и храсти. Друг обичай е мартениците да се носят, докато се видят първите щъркели и чак тогава да се закичат на дърво.
Някои от най-специфичните черти на първомартенската обредност и особено завързването на усуканите бяла и червена вълнени нишки, са плод на многовековна традиция, която е била присъща за тракийската (палеобалканска) древност.