Старият видински пазар
В откъс от книгата „Видин, какъвто беше“ на Богдан Минков за Видин през 20-те и 30-те години на ХХ век авторът описва видинския пазар:
„Градът ни беше прочут със своя пазар. Той започваше от днешната сграда на отдел „Пенсии“, минаваше през спортната палата и по-нататък продължаваше като животински /говежди/ пазар до към т.н. от видинлии „Боклук капия“, а иначе „Еничар капия“. В нашия град имаше едно старо, да го наречем обичайно право: Всеки влизащ в града, за да продаде някаква стока, да заплати определена такса. Събирането на такава такса е съществувало още през турско време и е било улеснено от обикалящия целия град ров и насип и влизането в града е ставало само през определени места – капиите. При входно-изходните места на града имаше построени малки къщички, където стоеше назначен от общината човек, наричан “Капиджия“, който събираше от всяка кола, влизаща в града такса от два лева. Това беше т.нар. „капийно право“, като върху колата залепваше квитанция за тези пари и при проверка от общинските органи винаги можеше да се установи дали е била внесена “капиджийската такса“. Такива капии бяха: „Новоселската капия“, „Видболската капия“, „Смърданската капия“ и т.н. Думата „капия“ е турска и означава „врата“. Сега пак се събира общинска пазарна такса, но направо на пазара.
Какво ли нямаше на видинския пазар? Май че имаше всичко. Острани на пазара на мястото, където е днешното кино „Дружба“ се издигаше широка и висока дървена сграда. От страната на улицата към пазара имаше седем-осем зеленчукови сергии, където се продаваше всичко от градинарското производство. Запомнил съм сергиите на Пейо войвода и на Иванчо Черното. Помня също, че след като купиш зеленчук, сергиджиите хвърляха в кошницата или зимбила по една безплатна връзка магданоз или копър. Бих искал да обясня на младите какво е това „зимбил“. Под това име се разбира продълговата пазарска чанта, изплетена от папур.
Какво имаше обаче друго на пазара? Направо казано имаше всичко: склад за дървени материали, склад за вар, за дървени въглища, за зърнени храни, всякакви произведения на плодородния видински край, агнета, кокошки, всякакви други домашни птици, плодове, а на говеждия пазар – много добитък. Хилядите гугутки, които се навъртаха около складовете за зърнени храни кълвяха зърно до насита. На пазара излизаха някакви жени, които стояха пред нещо, което на времето ми направи много силно впечатление – като крачна шевна машина. Към нея имаше прикачен съд с гореща вода, в който вряха копринени пашкули, от които се извличаха копринените нишки. От тогава такива устройства и жените не съм виждал.
Имаше също така и съответен контрол за качеството на продаваните стоки. Особено се славеше видинският пазар със своите любеници /дини/ и пъпеши. Присъствувах на една много ефектна сцена на качествения контрол. Някъде по пазара имаше една кола с любеници. Пристигна един фелдшер от общината /видинската община имаше безплатна медицинска служба/. Той беше придружен от двама униформени полицаи, които бяха от общинската полиция. Фелдшерът огледа любениците в колата и поиска продавача да му разреже показаната от него любеница. Продавачът разряза доста неохотно любеницата, но тя беше зелена. Разрязаха и втора, и трета любеница, но и те се оказаха зелени. Тогава фелдшерът каза на стражарите да впрегнат воловете и откараха колата до каменните стени на ендъка / ровът, който опасваше пазара/. Тримата за нула време разбиха любениците в стените и парчета любеници заплуваха във водата на рова. Такива бяха санкциите на качествения контрол.“
Снимка: „Старият Видин“ – https://www.facebook.com/photo/?fbid=142808479102408&set=a.142806845769238