Диагноза „илюзия за недосегаемост“
проф. д.н. Венелин Терзиев
„Никой не е повече мразен от онзи, който говори истината.“ (Платон)
Жълтите лалета и минзухари, които така силно напомнят за пролетта и идващото ново, са остатъчната сила на нещо, което е обладало нашата жълта действителност. Специалистите казват, че изкривеното отражение се дължи на определени физични явления, които имат своето научно и логическо построено обяснение. Жълтото отражение, написано по вестници, изречено по радио или показано по телевизия, се дължи на определена склонност за използване на истината в неистина и за задоволяване на личностното изменение в едно шизофренно противоречие.
Днес сме обладани от зли сили, които носят себеусещането на вездесъщност и величие. Тяхната правдивост е най-важна и най-съществена и се определя като първостепенна по значимост. Недосегаемост е обзела част от българската журналистика, която е толкова пожълтяла, че дори няма усещането каква треска я е обзела. Жълтият Джак, Черен бълвоч или Американска чума се е разпространила със своята остра вирусна инфекция и никаква ваксина не може да ни извади от тежкото хеморагично състояние. Организмът е покрит с много язви и кръвоизливите следват със своята луда перманентност. Дали не е по-удобно да загине и да не следва изцеление, което, макар и твърде нехуманно, е добър изход, който дори и характерен със своята леталност, ще даде поне малка възможност за просветление.
Сега пожълтялостта е почти навсякъде и за жалост се е настанила дори и в душите ни, което упорито възпрепятства изпитанията на нова ваксина и пълната невъзможност за получаване на рецидиви. Все пак ние оставаме с надежда, че истината няма да пожълтее…
Коя е истината за истината е може би най-точният и труден въпрос от многото незададени. Трудно се открива или намира смислено еднозначен отговор на този въпрос. Тя, истината, почти винаги плаче изоставена в някой мрачен ъгъл и търси мъничка пролука, за да намери от кого да бъде сгряна. В това си умишлено заточение живее в някакъв неестествен екстаз на самота и грижовност.
Било уж най-важното в живота ни да бъдем искрени с истината и тя била същественост в своето си изживяване. Но, въпреки цялата осъзнатост за важността ѝ, си позволяваме бездушно да наблюдаваме как се въргаля истината ни по прашния и овехтял от времето под и не прави опити дори да коленичи, а камо ли да се изправи. В безгреховната ѝ същност ние често говорим за нея и често мечтаем по детски да я притежаваме. Недопустимо предателство е нейното отсъствие или бягства, които трябва да проклинаме безброй пъти, а наместо това да започнем да разчистваме натрупаните около нея безбройни боклуци.
Овъргаляла се в толкова неистини – къде ли ще я открием тази наша илюзорна истина? Промъква се от време на време върху крилете на случаен порив на някой сутрешен повей или долита с въздишката на тъжен вятър и отново се спуска в мъгливата си реалност. Разпилява се отново като изоставените есенни листа по този наш път, а ние пак не можем да открием и разберем тази странна истина за неистината.
Вероятно много болка и много мъка на всички е донесло търсенето на истината за неистината. Вероятно безброй пъти безброй истини са пропадали от своята безпомощност. А най-виновни в тази ни безпомощност са тези, които са били нелепи и активни помощници в нейното безпощадно битуване в живота.
Осезаемата липса на дъжд, който да измие влажния поглед и почти безизразните очи, се усеща като призрак в побелялата мъглива утрин на сивия ден. Там е и очакването за пролетен дъжд, който да намери сили и време, за да отрази безизразната чувствителност на същността ни и да ни влее малко душевна съпричастност в изправянето или пък в установяване на невидимите подпорни стени на истината за неистината.
(Източници: http://historynakratko.blogspot.com/;https://internetmediagroup.bg/)