Приказка за Врабчето и Майстора
Соня Мачорска
Всеки вторник само в сайта https://danubebridge2.com приказки, съчинени от деца, подобни на онези, които пишеше невероятният италиански разказвач Джани Родари.
За следващата седмица ще очаквам Приказка за кулата и парашута. Може да ми изпращате и рисунки-илюстрации. Може да я изпратите на електронната ми поща: danubebridge2@abv.bg, или по месинджъра на Фейсбук: Sonya Kirilova Machorska. Не забравяйте да си напишете името, на колко години сте, от кое училище сте и къде живеете в момента. Приказките трябва да получа до 12 часа в понеделник (15 февруари), а ще бъдат публикувани на другия ден, във вторник, 16 февруари.
Приказка за Врабчето и Майстора
Антон Тодоров, град Лом
Владимир Иванов бил сляп майстор грънчар, който изработвал красиви керамични съдове от сърце с душа. Майстор Владо, както всички му казвали, бил на мнение, че съдовете му имали чувствителна душа и ги имал за свои деца. Той честичко им говорел, докато въртял грънчарското колело, а славата на неговите съдове се простирала далеч извън пределите на родното му село Грънчар.
Веднъж негови колеги от град Видин го поканили на симпозиум на грънчарите. Майстор Владимир мислел да откаже, но, от друга страна нямал търпение да се срещне със свои колеги от страната, които все още упражнявали тази вече изчезваща професия, каквато било грънчарството. И така. Владимир Иванов, без да му мисли много, опаковал багажа си и с помощта и съдействието на обичната си съпруга Мария не след дълго се озовал в красивия крайдунавски град.
Докато с жена му си отпочивали от дългия път под дебелата сянка във Видинския парк на една пейка, едно малко врабче кацнало върху крака на Майстор Владо и започнало да издава писукащи звуци, които сякаш говорели на майстора грънчар. Заслушал се той и изведнъж „прогледнал“, прозирайки истината. На него не му били необходими никакви симпозиуми или каквито и да било наставления във връзка с това как да си върши работата. Защото, когато Майстор Владо работел, той влагал и сърце, и душа във всеки свои съд, който излизал изпод ръцете му. Той сам се досетил защо повечето му съдове стават толкова груби. Трябвало просто да слага по-малко основа, малко пясък и още повече любов.
Зарадвал се Майсторът и побързал да се върне на село, за да започне направата на съдовете по този начин, който му „прошепнало“ врабчето.
Минало време. Съдовете на Майстор Владо ставали все по-добри и по-добри. Един ден, по пощата, той получил писмо, в което пишело, че Националната камара на занаятчиите в България го обявява за Майстор грънчар на десетилетието, заради иновативната технология, която внедрил в производството на своите красиви и уникални керамични съдове. Славата на уникалните му съдове се разнесла чак до Японския императорски двор, от където имало поръчка за изработка на специален сервиз за рождения ден на дъщерята на японския император. Това, разбира се, бил най-щастливият ден в живота на Майстор Владо, който той щял с умиление да помни, докато е жив!
Приказка за Врабчето и Майстора
Мими Петрова – гр. Бургас
Веднъж Майсторът Димитър отишъл на пазара, за да си набави материали за мебелите, които правел. Той бил с големи и силни ръце, с огромна брада, с пъстри очи и много мил като човек. Имал две деца – момче и момиче, които били доста палави. Момчето се казвало Борис, а момичето – Славка. Тяхната майка била починала преди три години и бай Димитър, както го наричали повечето хора, ги отглеждал сам в град Русе. Децата всеки ден ходели на училище.
Веднъж, когато си играели в двора на училището, децата видели едно малко ранено врабче. То било паднало от дървото, но било живо. Те бързо го взели и занесли вкъщи. Погрижили се за птичето, нахранили го, дали му да пийне и водичка, а след това помолили баща си да му направи малка къщичка.
Славка и Борис имали персийска котка на име Мери. Тя била със сини очи, с пухкава опашка и била също така палава, както своите собственици. Децата много я обичали, защото им била подарена от майка им Николинка, преди да почине. Докато децата били на училище, бай Димитър се грижел и за котката, и за малкото врабче. Той бързо измайсторил къщичката за врабчето и го сложил вътре, а котката непрекъснато обикаляла къщичката.
Минали няколко дни. То бързо се оправило, оздравяло и децата решили да го върнат в двора на училището. Или там, където го били намерили. Пуснали го, а то все още не можело да полети. Ден и нощ се грижели за него двете деца, а след още няколко дни врабченцето напълно било укрепнало. Било им много мъчно, че трябвало да го пуснат на свобода, но го направили все пак. Врабчето полетяло, кацнало на дървото, а децата били щастливи, че то се оправило за толкова кратко време.
Минала седмица. Борис се прибрал от училище и какво да види – врабчето се било върнало в къщичката за птици, направена от баща му. Той се зарадвал от цялото си сърце и душа, че птичето е отново при него. Явно добротата на децата, която се проявила толкова пъти, била запомнена от врабчето. Така то станало неразделна част от семейството на Майстора Димитър, като си имало своя къщичка, в която живяло няколко години и останало в сърцата на Славка и Борис.
Снимка: Уикипедия