Самодиви и вампири обикалят Връшка чука (1)

Соня Мачорска

Невидимият свят – познат и непознат, страшен и привлекателен, винаги е пораждал любопитство и страхопочитание. Не само поради исконния стремеж у човека да съзре незримото, но и заради божественото начало, което подтиква хората да развиват все повече и повече своите сетива и се възкачват към следващите вибраторни нива в йерархията на цивилизацията. Невидимият за нас свят, обясняван от старите хора по различен начин, не е престанал да доказва своето присъствие и днес. Доброто или лошото му начало водят ежедневна и непрестанна борба. Аналогично на видимия свят. Лошите духове, част от незримите ни спътници, са най-различни видове, започвайки от самодиви, русалки и стигнем до вампири, връколаци и караконджоли. С точно определено време от годината и денонощието, когато се явяват на хората. И без да пропускат възможност да напакостят, когато им се отдаде такава възможност…

В село Киреево, близо до височината Връшка чука, на българо-сръбската граница, още помнят два случая, когато се явили вампири.

Било лятно време. По сенокос и жътва. Цвета, тогава 40-годишна, се прибирала със сина си Войчо от нивата. Било мръкнало – много работа имали на полето. Луната осветявала прашната пътека, по която вървели. До горичката край селото оставало малко, когато видели току пред тях мъж, седнал на купчина пепел. Синът се изплашил, а майката, страшно изморена от работата, не обърнала внимание на тази подробност. Наближили, тя поздравила с „Добра вечер!“, а синът й само я хванал за лакътя, за да върви по-бързо и едва не припаднал от уплаха. Мъжът нито отговорил на поздрава, нито помръднал. Синът, след като отминали, леко извърнал глава и видял, че „човекът“ го няма. Вкъщи чак заговорил майка си и тогава се досетили, че това бил вампир. Няколко дни след този случай ги боляло глава и не се чувствали добре.

На същата пътека, години преди това, старец се прибирал с натоварена със сено волска кола. Било преди полунощ. Дядото видял непознат да седи на пътя и го подканил да се качи в колата, та да го откара до село. „Човекът“, без дума да продума, се качил. Воловете, обаче, които до онзи момент вървели спокойно, започнали да се препъват от тежест, запъхтели се, краката в земята им започнали да затъват. Тогава старецът помолил „другоселеца“ да слезе, че е много тежък и „мори“ добичетата. Оттам-нататък човекът не помни нищо. На сутринта се събудил до един извор, който се намира на сравнително голямо разстояние от пътя, по който се прибирал. До него – ни кола, ни волове. Главата му – сякаш с камъни пълна, в гърдите нещо го мъчи… Прибрал се пешком вкъщи, където домашните му се чудели къде е, след като воловете се прибрали запенени и морни, а от него нямало и кост. Дълго лежал болен, но „прескочил“ трапа. Воловете също няколко дни не били в състояние да излязат, коленете им се подгъвали. (Следва)