Генко и Черницата

Соня Мачорска

(Размисли от отвъдното. По действителен случай)

Мина година, откакто ни няма – нито мен, нито черницата. Нея отсякохме, а мен какво ме затри, така и не разбрах… А преди няколко години, когато посетих леля Ванга, тя каза да не сека дървото по никакъв начин! Защо? – не каза. Аз даже бях забравил думите й. Но ми пречеше тая пуста черница!…

Привършвах ремонта на къщата и двора – исках други дървета, по-модерни, да засадя. И казах на момчетата да отсекат дървото. А то взе, че едва не преби двама от тях, докато го товареха на камиона – като живо се извъртя и ги цапардоса. Сякаш не искаше и не искаше да си тръгне от двора… Ами докато го отсякоха! Що зор беше!… Но нищо не ми спомни думите на пророчицата. Нито пък от родителите си или от роднини бях чувал нещо странно за тази черница. Да, ама не, както обичаше да се изразява известен в близкото минало ТВ журналист…

Отсякохме дървото, прекарахме го на друго място. Дворът просветля. Довършихме басейна и зиданата къща на кучетата. Този ден беше голяма жега и реших да изляза със скутера по Дунав. Липсата на разнообразен развлекателен живот тук често ми дотягаше, колкото и кратък да беше простоят ми в България. Затова си бях купил катера. Качихме се с шофьора в джипа и отпрашихме към Дунав. Очакваната прохлада прониза тялото и сърцето ми с оная далечна тръпка, която пазех от детството си, когато скришом от родителите си идвахме тук да поплуваме или да се спуснем по течението с някоя вътрешна гума… Бързах отново да се озова насред реката, да погледам блестящата вода и усетя вятъра как ме пронизва – все по-силно и по-силно с увеличаващата се скорост…

Скутерът бързо „отлепи“ от кея. Брегът се отдалечаваше. Течението не беше силно и не пречеше на двигателя. Натиснах „газта“ и си мислех колко красиво ще е след време тук, когато наоколо ще има много скутери, водни ски, джетове… Когато хората ще могат да си го позволят, както аз сега… Дори съжалявах, че не взех сина си, за да покара ски… Но, не! Не! Не!… Това не е възможно!… Всичко в миг се обърна… Предната дясна дъска се откова и ме удари по главата, наоколо причерня и вече нищо не помнех… Малко по-късно едва дочувах суетня, бръмчене на самолет… А после – една, две,три операции… Безуспешни. С десетки стонове на близките, с които дори не успях да се сбогувам… А онова дърво – все в мътното ми съзнание – тъпче на място и повтаря: „Защо ме отсече? Защо ме остави без корени! Душата ти криех! Толкова години успях да я опазя – когато те изключваха от училище, когато избяга през границата, когато се луташе от място на място в Америка… Сега вече не мога! Трябва заедно да вървим…“ И все тъпчеше и тъпчеше на място – с много листа и клони, но без корени…

Примирих се и леко изстенах с последния дъх…

Душата ми!… Сякаш наистина е била в дървото! Кой ли така е решил и защо леля Ванга не ми каза? Или, може би, сам трябваше да се досетя, че не може всичко да изкоренявам по пътя си. И че не трябва!… Да, да, сигурно е така и ако втори път ми се случи подобен живот, няма да го забравя. Тогава ще засадя малка горичка с най-жилавите черници – да не може никой да ги сече и душите човешки да трие… Тогава… Колко ли дълго трябва да чакам?

Вашият коментар