Приказка за Мира и жълтото конче
Соня Мачорска
Всеки вторник само в сайта https://danubebridge2.com приказки, съчинени от деца, подобни на онези, които пишеше невероятният италиански разказвач Джани Родари.
За следващата седмица ще очаквам Приказка за реката, която обичала круши. Може да ми изпращате и рисунки-илюстрации на електронната ми поща: danubebridge2@abv.bg, или по месинджъра на Фейсбук: Sonya Kirilova Machorska. Не забравяйте да си напишете името, на колко години сте, от кое училище сте и къде живеете в момента. Приказките трябва да получа до 12 часа в понеделник (15 март), а ще бъдат публикувани на другия ден, във вторник, 16 март.
Приказка за Мира и жълтото конче
Антон Тодоров, град Лом
Мира била отрудено малко момиченце, принудено да прескочи от детството директно в света на възрастните. Тя била кръгло сираче, загубило своите родители при падане на дърво, прекършено от гръмотевична буря. Това се случило, когато родителите й се трудели на полето, както всеки друг ден. А след тяхната загуба Мира заживяла с леля си Мария, която дори не я харесвала. Всъщност тази зла и нетърпима жена не харесвала никой и нищо. Непрестанно хокала и увиквала малката Мира за щяло и нещяло, без детето да има каквато и да било вина.
Мира не можела да издържа абсурдните и несправедливи обвинения на леля си и поради тази причина решила да вземе живота си в свои ръце. Взела дрехите, с които се била настанила при леля ис и нито дори и се изнесла, без да й даде каквото и да е обяснение. Мира решила да се премести временно при своята приятелка Диляна в съседното на Благоевград село Хърлец, където бащата на Диди отглеждал расови коне за разплод, а Мира можела да помага в отглеждането на конете и така да не е в тежест на семейството. Нали все пак през последните години поддържала бащината си къща, като почиствала, готвела.
В конефермата Мира се грижела за почти всички коне. Но сред тях се отличавало едно младо жребче, което било диво, неопитомено още, с буен нрав и собствено мнение за всичко. Пък и цветовете на кизината му били необичайни – целият черен, но около очите и на гривата имал жълтеникави петна. Оттам и името му – Жълтото конче. Мила си казала, че новата й задача в живота ще бъде да приобщи това жълто непокорно конче по същия начин, както и съдбата била „опитомила“ нея. С времето тя го хранела, чистела му, галела го вечер в конюшнята, докато разресвала жълтата му грива. А най- много от всичко Жълтото конче обичало, когато Мира му разправяла истории, свързани със спомени за нейните родители. В тези моменти нямало и следа от буйния нрав на младото конче.
Не след дълго, жребчето не позволявало на друг да го доближи, освен на Мира. Тя била негов приятел, гледач и треньор. Научила го на всякакви номера, без дори да го обяздва. Така, жребчето запазило донякъде и свободата си от факта, че не било впрягано и се чувствало добре. Но Мира решила, че той ще е доста по-щастлив, ако е пуснат отново на свобода.
Един ден в града пристигнал столичен цирк. Мира преценила, че ще е добра идея да отиде на цирк с Жълтото конче. Щом го видели обаче гледачите на цирковите коне, веднага решили, че това конче много щяло да се хареса на децата, които гостували на цирковите представления. Те веднага предложили на Мира тя и кончето да станат част от тяхното голямо, пътуващи семейство. Мира помислила малко и харесала идеята. А пък и така, пътувайки, с кончето щели да забравят сравнително бързо болезнените белези от миналото. А срещите с нови хора и контакта с децата се оказали техният печеливш билет към щастливото бъдеще, от което и двамата се нуждаели. Останалото щяло да се нареди с времето. Сега вече цирковото представление можело да започне, разбира се с Мира и Жълтото конче в центъра на прожекторите!
Приказка за Митко и жълтото конче
Мими Петрова – гр. Бургас
Една сутрин малкият Митко и майка му Стефка отишли на пазар за играчки. В един магазин те видели голямо жълто конче. Митко го харесал още от вратата, а майка му го попитала:“Харесваш ли това конче? Ако искаш, да го купим за рождения ти ден!“ Митко кимнал с глава и прегърнал кончето. Вкъщи си играл с него и го кръстил Хенри.
На другия ден Митко помолил майка си да го заведе в лунапарка, тъй като нямал търпение да се повози на виенското колело, на всички нови блъскащи се колички, на въртележките, но не забравил да вземе със себе си и новият си приятел Хенри.
В лунапарка едно малко русо момиченце със зелени очи и бяла рокличка се било изгубило от погледа на своите родители. Името на детето било Мира. Тя била много палава, непрекъснато се радвала на въртележките и най- много обичала да се качва на виенското колело. Именно там се запознала с малкия Митко. Той пък бил с големи сини очи, къдрокос, също толкова палав и носел със себе си Хенри – жълтото конче. Поиграли си двамата с новото конче и момиченцето попитало Мира иска ли да дойде на рождения му ден, и тя се съгласила. Точно в този момент родителите й я намерили и тя им казала, че има ново приятелче – Митко.
Минали се няколко дни и Мира дошла на рождения ден. Дошли и много дечица, имало клоуни, забавни игри, но Митко така и не се усмихвал много. Той мислел за своето жълто конче, което било само играчка и не можело да се весели като другите деца..
Мислел Митко как да зарадва новия си приятел, когато изведнъж всичко засияло и озарило цялата му къща. Мебелите говорели помежду си, една чаша дирижирала оркестър от по-малки чаши, а между гостите пристъпвало Жълтото конче – истински голям кон!… Поиграли всички, повеселили се и после се разотишли. Било като сън…
На сутринта Митко видял до себе си отново играчката Хенри, неговото жълто конче. Прегърнал го и заедно отишли да се разходят до морето. Така двамата авинаги останали верни приятели.