Самодиви и вампири обикалят Връшка чука (2)

Соня Мачорска

Невидимият свят – познат и непознат, страшен и привлекателен, винаги е пораждал любопитство и страхопочитание. Не само поради исконния стремеж у човека да съзре незримото, но и заради божественото начало, което подтиква хората да развиват все повече и повече своите сетива и се възкачват към следващите вибраторни нива в йерархията на цивилизацията. Невидимият за нас свят, обясняван от старите хора по различен начин, не е престанал да доказва своето присъствие и днес. Доброто или лошото му начало водят ежедневна и непрестанна борба. Аналогично на видимия свят. Лошите духове, част от незримите ни спътници, са най-различни видове, започвайки от самодиви, русалки и стигнем до вампири, връколаци и караконджоли. С точно определено време от годината и денонощието, когато се явяват на хората. И без да пропускат възможност да напакостят, когато им се отдаде такава възможност…

В село Шишенци, близо до възвишението Връшка чука, на българо-сръбската граница, десетки години се чуват самодивски веселби. Хората им свикнали, не се плашат. По различно време вечер за по 2-3 минути. Хорото им се вие от Бончовата чешма и стига до гробището. Само в тази част на селото и никъде другаде. Хората, които многократно са ги чували, твърдят, че нито една нощ „песните им не са се повтаряли“. Самодивите много бързо изминават разстоянието, сякаш „прелитайки“. Поне такова е усещането на хората. В близост до мястото, където самодивите „подхващат“ хорото, се намира къщата на Цанко Цоков, вече необитаема. Преди години стопаните им почти всяка вечер чували местене на различни предмети по тавана. Много пъти „кърпели“ (насечени дърва за горене) се вдигали от някаква невидима сила и чупели стъкла на прозорците, докато вечеряли. Местните жители са свикнали със самодивите и казват, че звуците, които се чуват, не са от нито едно животно или птица, познати в района.

В съседното село Раковица съществува поверието, че родените срещу събота могат да виждат самодивите и затова не бива да спят навън. По онова време селяните от пролет до късна есен спели навън, в сеното или сламата, защото в къщите си имали много „станици“ (дървеници) и бълхи. Такъв съботник бил Христо Гочов, баща на 78-годишната Първа Баренкова от това село, с която говорих. Тя още си спомняше какво й разказвал баща й. Веднъж, както нощувал навън, се събудил от шум и свирня и видял самодивите – мъже и жени… Свирел гайдар (гайдата в тяхното село не е характерен музикален инструмент). Мъже, облечени в дълги бели ризи, пуснати над бреневреците им и жени с разпуснати дълги коси и дълги бели рокли, играели хоро. Като разбрали, че ги е видял, те го подгонили и той едва успял да се добере до къщата и майка си. На сутринта, на мястото, където уграели самодимите, тревата била утъпкана и почерняла… На Христо му нямало нищо.

Покрай колибите извън селото, където хората от Раковица гледали лятото животните си, кучетата много пъти подушвали чуждо присъствие. Пастирите чак сутринта виждали почернялата трева наоколо. Самодивите пакости никому не са правели, спомнят си хората. А това е може би единственото село, в което се говори за мъже-самодиви. Единственото село, в което самодивите са виждани не близо до чешма или вода, а на друго място.