Снаряд в реката
Соня Мачорска
Казват, че около всеки човек имало аура – светлина в различни цветове, които се виждат от малко хора или се виждат на определен вид снимки. Около злобния, лошия човек, краските са почти черни, около добрия – в светлия спектър. А около светите люде е слънчево-бяла. А дали може човек да „понамести“ своите цветове?… Размишлявах над това, когато се сетих нещо интересно.
Миналото лято водата в Дунав беше спаднала много. Брегът се беше оголил далеч навътре. Седях на плажа и съзерцавах слънчевите отблясъци. Изведнъж между камъните по дъното започнах да различавам разни метални топки – по-големи и по-малки. Някой каза, че били гюлета, останали в реката от турското робство. Интересно! Толкова века… Започнах да се гмуркам и да ги изнасям на брега. Трупах ги до спасителите на плажа. Привечер идваха полицаите и ги прибираха със специална кола за взривяване. Оказа се, че били със заряд! А аз продължавах да ги изнасям и на другия ден, и на следващия… Въпреки опасността, на която се излагах. Докато един ден видях бомба. Истинска, от Втората или от Първата световна война. Така и не разбрах. Когато едва доплувах до брега с нея, наоколо всичко се опразни. Хората си прибраха дрешките и хавлиите и се разбягаха с писък. Спасителите също хукнаха. Останах сам със снаряда, който десетки години беше лежал и кротувал в тинята, но до кога – никой не знаеше… Ами ако гръмне? Тогава?… Не можех и да го оставя на плажа, можеше някой да пострада, докато дойдат сапьорите… Да го търкулна отново във водата?… Не, не става! Забрави! И се замислих. „Какво направих всъщност? Добро или лошо?“ Кой можеше да ми каже…
Слънцето печеше силно. Бях седнал близо до водата и гледах потопените лъчи, сянката си и малките камъчета в плитчините. Изведнъж свтлината около силуета ми сякаш започна да се „подрежда“ на ивици в различни цветове. Бях без шапка и помислих, че слънцето „размеква“ мозъка ми. Поогледах се – всичко си беше нормално – значи не бях слънчасал. Отново погледнах надолу и видях, че около главата ми „ставаше“ червено, което постепенно се „размиваше“ в оранжево и жълто. Мигнах няколко пъти – все същото. И тогава се сетих за оная светлина около хората, дето не се вижда с просто око и от всеки. А!… Дали е това, което си мисля?… Може би, защото цветовете продължаваха „да стоят“ във водата и да ми се усмихват сякаш. Започнах да схващам, че може би е добро делото, което върша. И, навярно, Господ ме пази да не ми се случи нещо лошо!… „Благодаря ти, Господи!…“ – прошепнах. Метнах някаква кърпа на главата си и зачаках сапьорите.