Талибани, скорпиони, жега…
Соня Мачорска
Рейнджър – една от професиите на най-новото време. Наемен войник, който воюва извън територията на своята родина. Но не от любов към войната младите мъже стават кадрови войници, не!
Александър Гронков е роден в Дунавци, близо до Видин, през 1982 година. Израства в родния си град и в Стара Загора, където баща му е ветеринарен лекар. Средното си образование завършва в тогавашния Селскостопански техникум (сега – Професионална гимназия по селско стапанство) в Дунавци. Трудно се намира работа, затова заминава за Италия, където остава две години. След това, отново по икономически причини, решава да стане кадрови войник и през 2006 година постъпва в армията. Заплатата – доста ниска – 600 лева месечно. Сега, след почти 10 години служба – 800…
Потърсих го, защото знаех, че е единственият рейнджър от Дунавци, бил на три мисии в състава на Международните сили ISAF в Афганистан – през 2007 и 2010-та в Кабул и през 2013-та – в Кандахар (Южен Афганистан). Всяка мисия – по шест месеца. За някои – кратко време, за някои – не, а за него – война. „А на война интересни моменти няма“ – ми каза като за начало. Но там най-вече се е научил да разчита на себе си, на уменията си, на инстинктите си за самосъхранение. Ракета е падала наблизо, виждал е терористи и камикадзета, научил се да ги разпознава… За броя на екстремните ситуации, в които е попадал, не му се говореше, а за някои и не можеше… И колите-бомби не могат да се сбъркат – от тежестта на експлозивите гумите са слегнали, самата кола е „клекнала“… Движи се бавно, мъжете в нея са облечени с чисти дрехи, гладко избръснати, като за жертвоприношение… Такива коли-бомби не се взривяват на места, където има много местни хора, по правило, макар да има изключения. Талибаните залагат взривни устройства и по пътищата, закопават ги и ги взривяват директно (с помощта на камикадзе) или дистанционно. „За разлика от иракчаните, афганистанците са по-добри воини, може би, защото години наред са участвали във военни действия с бившия СССР на собствена територия. Няма държава, която да е воювала с тях и която да ги е побеждавала…“ – споделя Александър.
Помолих го да разкаже за живота на афганистанците. „Жега“ – беше първото му определение. Температури от +60 не са изключение. Но въздухът е сух, влагата е много ниска и това е причината да се понасят такива температури. Всяка седмица, в петък и събота, местни търговци идвали в базата, където се правел своеобразен пазар. Спомни си как, при изваждане на портмонето, където пазел иконата на Св. Богородица, подарена от майка му на тръгване от България, афганистанецът започнал да вика „неверник!“ и „Друг Бог, освен Аллах, няма!“ (за тях всички останали, извън мюсолманството, за неверници, не са толерантни като нас) и трябвало да му посочи автомата си, за да го укроти… Бедни хора, много бедни, но гостоприемни и честни. И, ако в столицата Кабул вече има модерни сгради, хотели и улиците са асфалтирани, то в периферията дори на този голям град, хората живеят в колиби в голяма мизерия… Докато бил там, му се е случвало да преминава с патрул и през плантации от марихуана…
Освен талибани, в Афганистан има скорпини (успял да снима един) и много отровни змии, вкл. кобри. Местните жители се занимават предимно с овцевъдство и козевъдство. Александър разказва, че нееднократно е виждал афганистанец, който вози до себе си, на предната седалка в автомобила, коза, а жена си – на задната… Неграмотността сред населението е доста висока, хората без лични документи – също. Многократно той и колегите му са давали на заобикалящите ги деца минерална вода, тетрадки, химикали. Дори летоброенето в Афганистан е различно от нашето – сега там е 1437 година.
През 2017 година, когато записвах неговия разказ, Александър приключваше своя 10-годишен стаж като кадрови войник. (откъс от моята книга-албум „Дунавци 2015-2017“)
Снимки: Личен архив Ал. Гронков
