Снаряди в Дунав
Миналото лято водата в Дунав беше спаднала много. Брегът се беше оголил далеч навътре. Седях на плажа и съзерцавах слънчевите отблясъци. Изведнъж между камъните по дъното започнах да различавам разни метални топки – по-големи и по-малки. Някой каза, че били гюллета, останали в реката от турското робство. Интересно! Толкова века… Започнах да се гмуркам и да ги изнасям на брега. Трупах ги до спасителите на плажа. Привечер идваха полицаите и ги прибираха със специална кола за взривяване. Оказа се, че били със заряд! А аз продължавах да ги изнасям и на другия ден, и на следващия… Въпреки опасността, на която се излагах. Докато един ден видях бомба. Истинска, от Втората или от Първата световна война. Така и не разбрах. Когато едва доплувах до брега с нея, наоколо всичко се опразни. Хората си прибраха дрешките и хавлиите и се разбягаха с писък. Спасителите също хукнаха. Останах сам със снаряда, който десетки години беше лежал и кротувал в тинята, но до кога – никой не знаеше… Ами ако гръмне? Тогава?… Не можех и да го оставя на плажа, можеше някой да пострада, докато дойдат сапьорите… Да го търкулна отново във водата?… Не, не става! Забрави! И се замислих. „Какво направих всъщност? Добро или лошо?“ Кой можеше да ми каже…
Слънцето печеше силно. Бях седнал близо до водата и гледах потопените лъчи, сянката си и малките камъчета в плитчините. Изведнъж светлината около силуета ми сякаш започна да се „подрежда“ на ивици в различни цветове. Бях без шапка и помислих, че слънцето „размеква“ мозъка ми. Поогледах се – всичко си беше нормално – значи не бях слънчасал. Отново погледнах надолу и видях, че около главата ми „ставаше“ червено, което постепенно се „размиваше“ в оранжево и жълто. Мигнах няколко пъти – все същото. И тогава се сетих за оная светлина около хората, дето не се вижда с просто око и от всеки. А!… Дали е това, което си мисля?… Може би, защото цветовете продължаваха „да стоят“ във водата и да ми се усмихват сякаш. Започнах да схващам, че може би е добро делото, което върша. И, навярно, Господ ме пази да не ми се случи нещо лошо!… „Благодаря ти, Господи!…“ – прошепнах. Метнах някаква кърпа на главата си и зачаках сапьорите.
Ето какво „дописа“ под тази историйка Ценослав Цанов: „Значи, от стар Видинчанин съм чувал следната история! Кога е било, не съм запомнил, щото доста битки са се водили и със СърбЕ и с Румънци след Освобождението?! Та при една такава .. съседска свада … думка румънската артилерия по Видин, думкат и … наште към Калафат .. и знаете …. там …. снаряди, сгради разрушени, хора погинали от двете стани …. Мани другото .. ми .. дюкяни и складове на еснафи и търговци изгорени, един вид …. търговията не върви както при врага, така и при назЕ!!!
Видели се в чудо търговците …. та наште проводили до Румънско тайна търговска делегация … Срещнали се с тамошните търговци и рекли …“Глейте ся, тази война утре, вдруги ден ще свърши! Пак ще се сдобрим! Ма кво правим с търговията ни?… Няма ли начин – вие на вашите военни, ние – на нашите военни … нека си се думкат за пред другите държави, но някак си да не уцелват баш … щото и вашата, и нашата стока гори“!!!
Разбрали тънкия намек търговците от Румънско, може да е война, но търговията плаща за всичко, та военните – няма накъде, послушали търговците, щото и те са зависими от тях!! Продължили да си се думкат, НО … нещо почнали да не уцелват Видин и Калафат!! Оръдията ли били калпави …. нищо че били произведени в „Круп“ – Германия, мерачи ли били калпави, но намалели опожарените дюкяни и складове и в Румънско, и в Българско!!!
И като пример, този, дето ми разказа тази история, посочи, че примерно до крепостта Баба Вида, кога Дунав се оттегли и се появят снарядите, много от тях са били даже и без …. взриватели!!!
Това ми го разказа през 70-те години на миналия век един достолепен човек – много ще се сетят за „Агата“ от Инструментален цех на ДМЗ-то!
Соня Мачорска